Дякон Андрей Кураев
За нашето поражение

1. Защо историята има край?
Християнството е едва ли не единственият мироглед в света, който е убеден в неизбежността на собственото си историческо поражение. Християнството е провъзгласило една от най-мрачните есхатологии - то предупреждава, че в края на краищата на силите на злото ще бъде "дадено да водят война със светиите и да ги победят" (Откр. 13:7). Евангелието обещава, че портите адови няма да надделеят над Църквата; че Църквата е непобедима. Но "непобедима" не означава обезателно "победоносна".
В перспективата на земната история не се очаква световно-историческо тържество на Евангелието, а световно господство на антихриста (1).
Да, време е да започнем разговор за онова, за което днес е най-малко прието да се говори в "християнското общество" и "християнската култура" - за последните времена. За края на света. За антихриста.
Темата за антихриста се смята за непристойна в демократичната журналистика. Дори на онези публицисти, които се смятат за християни, им се струва неудобно да си спомнят за завършващата книга на Библията - "Апокалипсиса". Аз обаче вече нямам какво да губя. След излизането на моята брошура за това, че е желателно да възстановим храма на Христа Спасителя, хората на "антистемата" (ако използвам този термин на Гумильов) ми поставиха окончателна диагноза. "Пред Кураев от тук нататък, явно има само черносотнически национализъм най-банален великодържавен шовинизъм. Той загубва проповедническата си дарба - нито един ярък образ, нито един впечатляващ парадокс. Той вече плаши читателите с "формирането на новия световен ред" - любима тема на борците с юдео-масонството. Той вече не се притеснява да говори на глас за своята любов към Русия. Той е, както шовинистите, болезнено фиксиран върху мнението на Запада за Русия. Засега това са само едва различими нотки, но скоростта на падението е по-висока от скоростта на издигането... Дъното си е дъно и падението към него може да бъде безкрайно, но не и безнаказано" (2).
И така, "формирането на новия световен ред" не е само "любима тема на борците с юдео-масонството". Първо, "новият световен ред" е предсказаното от Писанието общество, в което за християните ще бъде невъзможно да се живее. Второ, това е "любима тема" на всички окултни движения. Трето, това е в крайна сметка и крайната цел на всички масонски движения (за което можем да се убедим дори само от апологията на масонството при ученика на Рьорих Клизковски) (3). И накрая, това е просто историософски термин, който разделя традиционните религиозни общества и онзи порядък, който се образува към края на 20-ти век.
Тъй като не съм политолог, а християнски журналист, пиша на тази тема не защото този "нов свят" ще дойде; не от футурологически харарт. Просто смятам, че Свещеното Писание няма нужда от цензура - нито от окултна, нито от прогресистка, нито от "християн-демократическа". В Писанието темата за "новия световен ред" звучи като богословска тема.
"Ето, Апокалипсиса... Тайнствената книга, от която изгаря езикът; когато я четеш, сърцето спира да диша... От първите думи тя произнася съд над църквите Христови... Това е книга ревяща и стенеща..." (4). Именно по повод на всичко това искам да ви кажа останалото. Апокалипсисът говори и за избавлението на християните от станалия непоносим гнет на "мира сего" и за това, че основната вина за тържеството на антихриста не е в масоните, а в християните. Християните са се уморили да бъдат християни - ето защо светлината отслабва. Християните са пожелали да бъдат и нещо друго; приискало им се е да изпробват позабравената езическа духовна "екзотика", и затова тъмнината отново се разстила над цялата земя "от шестия до деветия час" (5). "Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат" (2 Тим. 4:3,4) (6).
Всъщност, това е главната новина на християнската апокалиптика: хората сами ще си изберат нова вяра и нови владетели и сами ще отворят света за "княза на тъмнината". Апокалипсисът не ни позволява да се скрием в удобни формули, виждате ли, всичко ще се оправи, "нас това не ни засяга", "враговете са виновни". Тук е уместно да си спомним думите на Бродски:
Почему все так вышло? И будет ложью
На характер валить иль на волю Божью.
Разве должно было быть иначе?
Мы платили за всех, и не нужно сдачи...
Но какво прави неизбежно това печално обстоятелство: своят последен, решаващ избор човечеството ще направи за антихриста, а не за Христа?
Една от причините за това е своего рода "асиметрия на въоръжението" на доброто и злото. Доброто не може да избере някои средства на земната политика, без да престане да бъде добро. И обратно, за злото няма ограничения. То може да провежда дори благотворителни акции, без да изменя природата си (ако благотворителните действия се правят така, че помагайки на хората в едно отношение, да закрепяват съюза им със злото в други проявления на живота им - например, като се подклажда тщеславието на дарителите).
Доброто не може насилствено да се натрапи на съзнанието на хората. Злото няма ограничения по отношение на хипнокрацията. Християните не си поставят задача да създадат нова раса чрез използване на генното инженерство. Неоезичеството, напротив, е напълно готово да започне генно-селекционна работа с човечеството.
Освен това е очевидно, че дълбоко в човека се таи "бягството от кръста", желанието да се живее покрай всякакъв труд, в това число покрай труда по изпълнението на заповедите. С по-голяма или по-малка настойчивост всички ние ръмжим в лицето на Христа онези думи, които му казва Великият инквизитор на Достоевски: "Иди си, Ти ни пречиш!". И просто в някакъв момент този ръмжащ метеж се увенчава с пълен успех. Всекидневно-битовото желание на сърцата ни е удовлетворено и домът ни остава празен.
Хората ще създадат такъв начин на живот, такова общество, в което няма да можем да намерим Христа. И това ще бъде краят на историята.
Ние не знаем никакви срокове, свързани с този край. Напълно възможно е сегашният неоезически бум да угасне точно така, както са угаснали древните гностици и ариани, богомили и хлистовци... Напълно възможно е пророците на "ерата на Водолея" да се окажат поредните лъжепророци. Проблемът обаче е в това, че с течение на времето "надеждите на прогресивното човечество" все повече се покриват с онова, против което гърми Апокалипсиса.
Не строя политически прогнози. Просто така говори Библията. Така говори и Гьоте: "Предвиждам време, когато хората ще престанат да радват Бога" (8) и тогава ще настъпи краят.
Една от основните интуиции на Библията е възприемането на историята като свещено пространство, където се срещат и водят разговор Бог и човекът. Ако историята не може да изпълни това свое предназначение, тя свършва. "Тъй бяга времето и гони всички към последния ден на явяването на Господа нашего Иисуса Христа..." (преп. Теодор Студит) (9).
Някога нямах покой от въпроса защо историята има край. Защо, при всичките ни грехове, Творецът не дава шанс на още едно, неопетнено поколение? После видях - историята е нужна, докато човекът има свобода. Когато свободата на последния избор се отнеме, портите на историята се затварят. Движението е невъзможно.
Така е и с реката на историята. Всяко следващо поколение оставя все повече мръсотия в нейното русло. И небето все повече се отдалечава . Все по-трудно става да чуем въпроса: “Господи, какво да сторя, за да наследя вечен живот?”. И е още по-сложно да изпълним отговора… Краят на историята:нищо вече не се сбъдва… Не се изпълнява… И нищо не влиза във Вечността.
Ето една от най-странните мисли на християнството: от нашите грехове и звездите могат да угаснат. Нашите кривини изкривяват Млечния път. Апокалипсисът е радикален в своя антропоцентризъм. Светът ще свърши не заради изчерпването на физическата енергия. Човекът ще довърши света, а не ентропията.
Не сте съгласни? Но обърнете внимание: оказва се, че Църквата не унижава човека а го превъзнася в невероятна степен. За физическата есхатология историята на човека е просто страница в историята на космоса – космосът е бил и ще пребъде и без човека. За богословието историята на космоса е само епизод в историята на човека – човекът ще съществува и когато вселената няма да я има. Човекът ще надживее космоса. Въпросът е в това дали в основите на вселената лежат нравствени или физически закони. Християнството е убедено, че етиката има космическо значение. Само ако приемем, че значението на човечеството във вселената е тъждествено със значението на онази маса от вещество, която човечеството потребява – само тогава ще ни се струва безумно да свържем съдбите на метагалактиката с поведението на разумната плесен, която като тънък слой покрива четвъртата планета от звездната система в самия край на Млечния път.
Но има и друго мнение. Според него “не можем да не се удивим на това, че съвременното човечество, като цяло, живее все още така добре и дори твърде добре в сравнение с онези беди, които могат да възникнат от тази криза” (10).
Християнското убеждение, че светът има край, е следствие от йерархично съзнание. Светът не е Бог. Но тази формула не е статична. Това не е просто констатация. Ако светът не е Бог, значи, той е чужд на Вечността, и следователно е историчен. Имало е време, в което той не е съществувал и такова време може да настъпи отново. Така разсъждава всяка религиозна философия, стигнала до идеята за Бога като Абсолют и опитваща се оттам, от висотата на познатото висше и единствено истинно Битие, да погледне към малкия ни свят. В сиянието на Божеството помръква значимостта на света… но в християнството ни се открива и нещо друго. Искате да погледнете света през Божиите очи? Ето: “Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…” Значи, светът е реален в очите на Бога. Светът е скъп за Бога до такава степен, че Той Сам жертва Себе Си заради спасението на света от разпад. И в същото време светът е толкова отдалечен от Бога, че за да се запълни пропастта между Бога и света, е нужна Жертва. Езическите религии разказват за това какви жертви трябва да принася човекът на боговете (11). Евангелието разказва за това каква жертва е принесъл Бог на хората.
Светът е ценен пред Бога. Но Бог е вечен, а светът – не. Именно затова в християнството формулата “светът не е Бог” не е статична. Това различие трябва да бъде преодоляно. Светът трябва да бъде обожен. Светът не трябва да остава просто свят, просто твар. От обстоятелството, че светът не е индентичен с Бога следва, че светът е длъжен да се развива; той е призван към движение, към изменение на онтологичния си статус. Затова йерархията на битието в християнството е динамична: светът не е Бог, но е длъжен да стане.
Светът сам по себе си не е в състояние да прескочи границата между времето и Вечността. Но Бог го посреща. Бог е станал човек, за да може човекът да стане бог, тоест да не остане в скотско състояние. Но да станеш бог означава да придобиеш едно, а да загубиш нещо друго. “Преминава образът на този свят” (1 Кор. 7:31). Точно така – преминава образът, тоест битийният модус на този свят, но не и самият свят. Преминават модусите на тварното битие – времето и пространството (пространството като несъвместимост на едното и многото; времето като неизбежност на загубата и унищожението).
Времето може да напусне този свят, защото не му е необходимо. Ако светът бе възникнал чрез безволеви изтичания (еманации) от недрата на божествената Същност; ако светът възникваше не по свободната воля на Творца, а беше някакъв необходим стадий на деградацията на духовната енергия, отделила се от своя Първоизточник (така се мисли възникването на света в гностицизма, неоплатнонизма и индуизма), тогава светът не би могъл да съществува без времето. Тогава времето би възникнало като необходимо и неизбежно следствие на отдалечеността от Вечното Първобитие. А връщането към Източника би означавало не само премахване на времето, но и на света заедно с него. Има свят, различен от Божеството – има и време. Няма ли време, няма и свят. Светът, обвързан с времето, не може да не изчезне, да не се разтвори там, където няма време – в Божествената вечност.
Но Богът на Библията свободно е надарил света с временност. Времето не е предшествало създаването на света. Светът не е разтворен във времето. И затова навярно “време няма да има” (Откр. 10:6), светът ще пребъде.
Богът на Библията твори света съзнателно и свободно. За разлика от Брахма, Той не спи. Той вижда своето създание и го благославя (Бит. 1:31). Тъй като светът не произтича от Божеството безволево, неконтролируемо и непрестанно, в християнството няма да намерите идеята за постоянното обновление на света, идеята за вечното завръщане и за цикличната история. Светът не е длъжен да бъде до Бога. Бог може да битийства и без да твори света. Бог не е обречен на това постоянно да поражда света, изливайки го от своите недра.
Доколкото Бог твори света не безволево, а съзнателно, Той знае каква цел поставя пред света. Бог знае смисъла на историята.
Но смисълът е нещо, което се намира отвъд събитията. Смисълът винаги е “отвън”. Ако историята има смисъл, то историята трябва да има и предел; иначе тя не би имала онова “отвън”, онази Цел, която би оправдавала целия поток на историята.
Ако историята не служи на нищо, значи, няма такава Ценност, която да я прави ценна. Опитът да се създаде теория за исторически прогрес без християнството е опит да се пренесе в Европа езическата идея за безсмислено въртящото се колело на Сансара, но при това без идеята за множествеността на живота: всеки от нас има един единствен живот и той служи просто за гориво за щастието на бъдещите поколения. Размисълът за това, че трябва да живеем заради щастието на бъдещите поколения – това е размисъл, подходящ като че ли най-вече за животинска ферма. И там щастието на отделния индивид се осигурява от това, че млеконадоят на стадото непрестанно расте. В този случай философията на историята се превръща във философия на животновъдството.
След Достоевски с неговия проблем за “детската сълза” да смяташ, че цялата история и изчезването на хиляди поколения не е нищо повече от гориво, осигуряващо комфорта на далечните потомци, е просто срамно. Смисъл на Историята и живота може да бъде само такъв смисъл, който да бъде достъпен и открит за всяко поколение, за всеки човек. Този смисъл трябва да бъде както извън историята, така и постижим във всяка нейна точка. Само ако кажем, че целта на човешкия живот и съответно на историята е увековечаването на живота на всеки отделен човек, само тогава нашият поглед върху историята може да бъде истински човешки. Смисълът на живота не е в това – някога моите потомци да могат с максимален комфорт да преживеят отредените им 70 или 90 години (12), а в това животът на всеки да може да бъде приет в Благата Вечност.
Смисълът на живота е в това той да бъде живян. Въпросът е по-скоро в качеството на живота. Ясно е, че едва ли би могло да става дума за материален комфорт. Дали някой би се съгласил, ако му предложат милион, но с условието, че ще бъде разстрелян след час? Умножаването на културата и научните познания също няма да изпълни със смисъл човешкия живот. Ако си спомняте, при Тургенев (“Правда и Истина”) има такъв диалог: “А в това, мисля аз, се съдържа най-голямото блаженство! – В притежаването на Истината? – Разбира се. – Но позволете: можете ли да си представите такава сцена: събрали са се няколко младежи, говорят си. И изведнъж сред тях се втурва техен другар; очите му горят с необичаен блясък, той се задъхва от възторг, едва говори. “Какво става? Какво става?” – “Приятели мои, слушайте какво научих; каква истина! Ъгълът на падането е равен на ъгъла на отражението! Или, ето ви още: най краткия път между две точки е правата линия!” – “Нима? О, какво блаженство”, се развикват всички младежи и с умиление се хвърлят един на друг в обятията! Вие се смеете… Ами там е работата: истината не може да ни достави блаженство”. За човешкото щастие е необходимо да се докоснеш до онази Истина, която касае над-животинската, над-природната същност на човека.
Целта на живота е в това да се придаде на живота такова качество, което да ни помогне да живеем, независимо от това, че дори времето може да е изтекло. Да живеем Вечно. Тази Вечност не е заложена изначално в човека. Но самата Тя толкова близо снизхожда към земята, че можеш да я пуснеш в себе си. Човекът не притежава вечността. Но Тя може да му бъде подарена.
И така, историята има замисъл, има смисъл. Но ако светът се затваря за Замисъла, то историята свършва. Прекратява се движението към смисъла, отвъд собствените предели (трансцендиране). Светът престава сам себе си да надраства. Ако светът не се стреми отвъд собствените си граници, той гние и изчезва. Така акулата ако спре да плува, потъва.
Още един парадокс на християнството: светът свършва, защото трябва да бъде преобразен в Божия любов – и светът ще свърши, защото поради умножението на беззаконието ще охладнее любовта (Мат. 24:12). Светът е призван от Любовта към вечност, но ако не откликне на този зов, той се разпада. Следователно, краят е разделение. С Бога ще остане онова, което не може да не бъде, да не битийства. Останалото ще потъне в небитието. Когато йерархично ниското се наложи над средното, спасение може да дойде само свише.
Значи, проблемът с есхатологията е в нас, в нашата йерархия на ценности. От нас зависи бъдещето на Русия-православието-християнството-човечеството-Вселената. Това е реализмът на категорическия императив на Кант (“постъпвай така, сякаш твоята воля ще стане закон за цялата Вселена от този момент нататък”). Есхатологичното уточнение на Кантовата формула е такова: ако твоята воля, бидейки злокачествена, действително стане закон за цялата Вселена, то историята на Вселената ще свърши в същия миг.
2. Християнството в цивилизацията на свободното време
Би било до известна степен утешително да смятаме, че антихристът ще се наложи над хората чрез някаква непреодолима магическа сила. Но особеността на последната историческа трагедия е именно в това, че “народите с всякаква охота ще се съюзят с него” (преп. Ефрем Сирин) (13). А за да може човечеството само да направи такъв избор, в ежедневния му живот трябва да присъства нещо, което да го подтиква към този избор. Антихристът ще може да бъде избран и признан единствено в случай, че неговата ценностна система още до самото му явяване е станала господстваща. В замяна на Евангелието, все още официално зачитано, идва друг идеал – и заедно с него на мястото на човека застава Масата, умъртвена от своя идеал. “Така, за пълна радост на съвременната преса, ще свърши последната фаза на християнството и ще приключи съдбата на световната история. Ще настане хилиазмът, хилядолетното блаженство, когато ще се пишат само либерални статии, ще се произнасят само либерални речи и хидрата на “национализма” ще бъде смазана… Скучно. Ах, канално-скучно ще бъде навсякъде…” (14).
В това царство на антихриста, което описва Апокалипсиса, човекът ще има свобода – да избере този или другия кандидат, да купи тази или другата марка хладилник. Но няма да я има вертикалата. Според вярната мисъл на Г. Померанц, “самото обръщане към Бога вече създава вертикала, създава нова степен на свобода – нагоре. Без йерархия висотата на свободата е непълна, има само тъпчене наляво-надясно, напред и назад” (15). Свят, в който няма вертикала, няма йерархия на ценности, е свят на пошлостта. Всичко е занижено. Всичко е плоско. Всичко е еднакво. За всичко може да се съди и решава по еднакъв начин. Ние и сегашната ни мода сме мерилото на всичко. И човек забравя, че е призван към служение. Забравя, че може да се живее само за онова, за което не е страшно да се умре. И като забрави това той, като начало, загубва и едно друго знание – за това, че “има истини, за които не бива да се живее и да се умира; има вторични истини, за които не трябва, за които нямаме право да живеем и умираме” (16). Загубил небето над главата си, човекобогът си присвоява правото да съде всички и всичко…
Как да се откъснем от това плоскостно мислене? “Само по пътя на приобщаване към по-голямото човек се освобождава от малкото, от самия себе си такъв, какъвто е сега” (18). И отново, по вярното наблюдение на Г. Померанц (19), “Онзи слой на съзнанието, на който действа инстинкта, идеологията, рекламата и др. под., е основата на неосъзнатото ни робство. Корените на свободата са на най-дълбокото ниво, там, където не остава никакъв избор и сме свободни не ние, а Сам Бог свободно се разпорежда с нас. Свободата в ада е възможността да избереш другото, да се изтръгнеш от ада. Но в рая всичко друго е загуба на рая, и свободата на любящия е отказ от избор. Свободата да намериш преминава в свобода да запазиш намереното; или тя разрушава намереното в името на правото на вечно търсене (съблазънта на Ставрогин). Достоевски довежда историята на Дон Жуан до край, който в легендата се осъзнава много смътно. Ставрогин се проваля в ада на задоволените си до изтощение желания (20).
Говорим за висшата свобода, свободата в Бога. Но дори и малката свобода може да бъде сведена до това да избираш между Бога и тлението. Човекът може да бъде възпитан така, че изобщо да не узнае, че в него има заложена такава свобода, че той има право на такъв избор. Паметта на Христа ще бъде погребана толкова по-успешно, колкото по-привично стане Христовото име. “че какво има да му се мисли, и така всички знаят: имало е такъв моралист в древността. Започнал борба за правата на човека. Е, ами нали сега сме съвсем свободни!”. Дори и днес болшинството ученици, запитани в западните супермаркети по време на коледните разпродажби, не знаят чий рожден ден именно празнуват така весело и вкусно.
Бог, истинският Бог, ще бъде забравен. Неговият Лик ще бъде твърде блед на фона на рекламните билбордове и естрадно-политическите “имидж”. Идващото общество няма да е в състояние да отговори на главния въпрос: какво означава да бъдеш християнин.
И днес дори отговорът почти не се чува. На Запад “да си християнин” се разбира “да бъдеш порядъчен гражданин, да си плащаш редовно данъците и умерено да се занимаваш с благотворителност”. Най-големият протестантски богослов на 20-ти век Пол Тилих, отговаряйки на въпроса дали се моли, казва:”Не, но медитирам” (21).
В православните страни отговорът е и по-лош. “Да си православен означава да си русин (българин, сърбин, румънец, грък)”… Според вярното наблюдение на Г. Федотов, “Прекалено много естети дойдоха в църквата, които жадуват за Византия, а не за Христа” (22).
Нерядко днес виждаме хора, които произнасят фрази от типа на: “Аз съм атеист, но понеже съм руснак, значи съм православен”. Или, обратното: “Аз съм православен, но разбира се, съм атеист”. Ясно е, че такова свеждане на християнството до етнографията не съответства на Христа, но ще бъде много близко до замислите на антихриста. Нека си спомним с какво изкушава антихристът християните на “осмия Вселенски събор” в “Три разговора” на Владимир Соловьов (29)…
По догадката на Владимир Соловьов мечтата на антихриста е да затвори православието в ритуално-етнографски резерват. В “Повест за антихриста”, която увенчава посмъртното произведение на Соловьов “Три разговора”, антихристът, провъзгласил се за президент на земното кълбо, надявайки се да купи благоразположението на православните, се обръща към тях със следните думи: “Любезни братя! Знам, че сред вас има такива, за които най-ценното в християнството е неговото свещено предание, старите символи, старите песни и молитви, иконите и чинът на богослужението. И наистина, какво може да бъде по-ценно за религиозната душа? Знайте, възлюбени, че днес подписах устав и отпуснах огромни средства от Световния музей на християнската археология с цел откриването и съхранението на паметниците на църковната древност… Братя православни! На който му е по сърце тази моя воля, който според чувството на сърцето си може да ме назове свой истински вожд и господар, нека дойде тук!”…
Помним, че именно така постъпила юдейската тълпа, искайки осъждането на Царя Юдейски и покланайки се на Пилат, казвайки, че няма друг господар, освен кесаря… И така, при Соловьов в момента, когато “по-голямата част от йерарсите, половината от бившите старообрядци и повече от половината православни свещеници, монаси и миряни с радостни възгласи се качват на трибуната”, се изправя старецът Иоан и свидетелства, че “Най-ценното в християнството е Самият Христос”.
Поне по отношение на православните политиката на соловьовския антихрист в момента вече се реализира – православието успешно се натиква в етнографско-ритуален резерват. Можем да говорими пишем за обрядите и традициите, но не можем (в пресата или в училищата) да говорим за вярата.
Веднъж, на един монархически конгрес, където от трибуната постоянно гърмеше триадата “православие – самодържавие – народност”, забелязах как три доста миловидни и интелигентни жени от предния ред заедно четат книжка със заглавие “Руническа магия”, като при това явно се отнасяха към книжката като към учебно пособие. Помолих тези активистки на “руското възраждане” поне тук да не се отдават на сатанински игрички. В отговор те убедително ми прошепнаха, че “трябва всичко да се узнае и от всичко да се опита”. Но когато ги попитах знаят ли “Отче наш” и библейските заповеди, в отговор получих мълчание… Постепенно даже християните забравят какво значи “да бъдеш християнин”. През последните векове християнството старателно беше опустошавано от просветителския рационализъм. Богословите (протестантските и католическите, а след тях и православните) се стараеха рационално да обосноват християнската вяра. Мистиката последователно се изкореняваше. Чудесата се превръщаха в “измислици”, “фолклор”, или просто в обикновени природни явления. Тайнствата бяха превърнати в обряди, а обрядите – в “библия за неграмотни”, тоест в изясняване на библейските текстове посредством жестове. Пречистеното от “магизъм” (тоест, от енергийната, благодатна изпълненост с Надсветовното Присъствие) християнство стана твърде рационално. И когато пред европейците се откри дълбочината на аскетиката и мистиката на Изтока, те се прехласнаха по нея, без дори да подозират, че църковното християнство има собствена аскетика и мистика.
И днес религиозното съзнание на нецърковните хора просто поразява със своята противоречивост. Като стане дума за православието, то бива обвинявано в “обредоверие” и “магизъм”. Но същият този обвинител се обръща към света на нехристиянските езически и шамански практики и веднага се преизпълва с решителност да придобие езотерическия смисъл на най-странните обряди и да признае крайната полезност на всяка езическа практика за зареждане на кой да е предмет с каквито и да било “енергии”. И дори на мнозина църковни люде все още не им е станало ясно, че протестантизацията на православието води до задънена улица, защото ни обезоръжава пред лицето на възроденото езичество. Бъдещето на църковната мисъл е в развитието на “философията на култа”. Стига сме се залъгвали с морализаторство и сме виждали в обрядите само символи, а в богослужението – проповед. Сред нас има враг, по-страшен от рационализма. Докато доказвахме, че нашите обряди не са магия, дойде истинската магия. И от нея трябва да се защитаваме не с думи, а с благодат.
Християните, в чиито ръце е останала само “социалната доктрина за Църквата” и разсъжденията за “християнското разбиране на правата на човека”; християните, които се стесняват от светената вода и от буквалното разбиране на думите на Спасителя за превръщането на хляба и виното в Негова плът и кръв, няма да могат да устоят пред настъплението на окултните сили. Именно сили, а не просто пропагандата за тях.
Подтикват ни към “реформи”. И наистина, за живия организъм е свойствено да се развива. Но нямам усещането, че тези призиви винаги идват от хора, които желаят доброто на Църквата и нямам усещането, че всички предлагани реформи ще бъдат от полза.
Казват ни, че ако Църквата започне реформи, ще изчезнат основанията на критиките по неин адрес. Казват ни, че ако Църквата започне реформи, това ще бъде признак за нейната жизнеспособност. Но на практика всичко е наопаки – за да станеш днес привърженик на реформите, е достатъчно просто да си впечатлителен, лесно да се поддаваш на внушения; да си “съвременен”. За да плуваш по течението и да се наслаждаваш на хвалбите на невярващите; за да приемаш комплименти за своята “търпимост” и “откритост” от новоезичниците, не се изисква особено мъжество (30). Но за да бъдеш самия себе си при всякакви атмосферни условия, ти трябва повечко твърдост. Именно тази вътрешна твърдост се опитва да разпраши “духът на времето”, като настойчиво ни внушава безхитростната мисъл, че Църквата трябва да догонва нашето време, че мерило за християнството е постхристиянския свят, а не Евангелието. Но на езика на днешната преса “мъжествени” наричат отстъпниците, безопасно дисиденстващи под бурните аплодисменти на публиката, а “безволеви конформисти” (“които не смеят да скъсат догмите на църковната традиция”) – онези, които остават верни на Православието (31).
Свеждат християнството до думи, а с думите ни учат да играем. В “игровата” цивилизация на постмодернизма подмяната на понятията става толкова незабележимо, в рамките на битовата посредственост на партийната полемика, че човек дори не забелязва на чия страна изведнъж се е оказал. И ето, например, как един църковен (или вече антицърковен – как да разбереш?) журналист, Яков Кротов, описва инцидент, при който енориашите освободили предадената им църковна сграда от бившия наемател: “Енорията окупира самочинно части от помещението, като при това проявява вандализъм, разбивайки всички тоалетни в техникума” (32). Тоалетните чинии, между другото, били разположени в олтара. Но “вандалски акт” се оказва не поставянето на тоалетни в олтара, а това, че вярващите прекратяват функционирането на тоалетните… А бившият доцент от Петербургската Духовна академия и игумен Вениамин изведнъж възлага на себе си ново монашеско послушание: “В паузата игумен Вениамин (Новик) заяви пред кореспондента на “Метафрасис”: “Работата ни сега нараства много, защото започваме борба срещу главната тоталитарна секта в Русия – Руската Православна Църква”” (33). Монах, който вижда смисъла на своя живот в борбата срещу Църквата – това е същата тази постмодернистка игрова цивилизация, която прави възможни всякакви сюжети, дори и интронизацията на антихриста… (34)
3. Земна власт за господаря на ада
Важно е да разберем, че царството на антихриста няма да се установи по външно-свръхестествен начин. То не нахлува в нашия свят от дълбините на преизподнята. То зрее постепенно в човешкото общество.
Съвременното католичество прекалено ласкае днешната цивилизация, като допуска, че тя може да се прероди в “цивилизация на любовта”, в Царство Божие на земята преди Второто Пришествие на Христа и дори преди възцаряването на антихриста. Професорът от Женевския университет и един от най-близките сътрудници на папа Иоан-Павел II по изработването на социалната доктрина на католичеството Патрик дьо Лобие е склонен именно към такъв вид пророчества. Както се казва в предговора към неговата книга, “Въпреки трагичната перспектива на протестантския богослов Карл Барт, Патрик дьо Лобие, следвайки Лактанций, Бонавентура и Николай Кузански, счита, че Царството Божие ще се осъществи в рамките на историята, на земята. Това ще бъде цивилизация на любовта, възвестена от Павел VI и постоянно споменавана от Иоан-Павел II” (35). Дьо Лобие също така смята, че неговата позиция съвсем не е маргинална в съвременния католицизъм: “Папите от Пий XII до Иоан-Павел II провъзгласяват възможността за “нов живот на човечеството в състояние на непрекъснат прогрес, порядък и хармония” (Пий XII, Новогодишно послание, 1957 г.), “нова, така дългоочаквана Петдесетница, която ще обогати Църквата с нови сили… Нов скок напред към създаване на Царство Христово в света” (Иоан XXIII, Реч при закриване на първата сесия на Втория Ватикански събор, 1962 г.). Павел VI произнася на 25 декември 1975 г. своята забележителна реч за цивилизацията на любовта: “Цивилизацията на любовта ще възтържествува над кипежа на безпощадните социални битки и ще даде на света така дългоочакваното преображение на човечеството, станало окончателно християнско”” (36).
Но ако наистина се случи “окончателно християнското” преображение на човечеството (не на отделни хора, а на цялото човечество), то откъде ще се вземе след това антихристът и неговото царуване? В такъв случай царството на антихриста би било demon ex machina. Неговата интервенция би била чиста магия, а не апогей на нашата история. Идването му би било лишено от логика, а властта на Христа над историята – лишена от смисъл и милосърдие. Защо Христос ще предава хората, живеещи в “окончателно християнската цивилизация на любовта” на поруганието на сатанинската магия?
Дьо Лобие предполага, че събитията на Второто Пришествие ще повтарят събитията на Страстната седмица – Връбница, Разпети Петък, Пасха. Първо, тържество на Христос-Царя, после поругаването Му, а после – ново тържество. Затова той често говори, че още преди антихриста човечеството ще види Входа Господен в Иерусалим, който ще ознаменува идването на “цивилизацията на любовта”. “Тази историческа Осанна трябва да подготви апостолите от последните времена, както някога първите апостоли” (37). “Тази историческа Осанна наричаме цивилизация на любовта” (38).
Дьо Лобие е убеден, че “видимото и временно проявление на славата на Църквата в рамките на историята е свързано с примирението с избрания народ” (39), тоест с Израил. Според него, посещението на Иоан-Павел II в римската синагога през 1986 г. било “пророчески знак, свързващ по някакъв начин настъпването на цивилизацията на любовта с примирението между християни и евреи. Вие сте наши по-големи братя” (40). Оказва се, че евреите ще приемат Христа преди да приемат антихриста. “Цивилизацията на любовта ще стане възможна чрез единството на християните, примирението на Църквата и Синагогата, когато Евангелието ще бъде проповядвано на всички народи. Християните и евреите ще излязат от Иерусалим, за да Го посрещнат и да се върнат заедно с Него” (41).
И така, целият свят ще приеме Христа, при това не в облика на раб, а на Цар, за да се отрече отново от Него? Но как тогава тази “цивилизация на любовта” изведнъж ще стане откровено сатанинска? Нали едно е да не познаеш Христа, дошъл в облика на раб, а съвсем друго – да се бунтуваш срещу Него след очевидната за целия свят нова Петдесетница…
По въпроса за “цивилизацията на любовта” можем да припомним недоумяващите думи на св. Григорий Богослов: “При тях виждаме едно, не знам откъде появило се, ново юдейство – бълнуване за хилядолетието” (42).
Какво е в основата на тези странни предсказания? Само визионерството. На някои католически мистици са се счували гласове, възвестяващи “цивилизацията на любовт”.
Дьо Лобие например, цитира видението на Маргарита-Мария Алакок, която приписва на Христа желание за светски почести. “Струва ми се, че Той иска да влезе в домовете на князете и кралете с пищност и великолепие и да получи почести. Ще Му е приятно да види великите люде на този свят паднали и унизени пред Него” (43). Пред нас е пример за остро юдаизиране на католическата мисъл (44). Именно в юдаизма на месията се приписва приемане върху себе си на земна слава и власт (45).
Още по-показателно е видението на Мари Севре (1872-1966), която чула следните думи: “В края на времената Аз ще се пренеса до Началото и края на времето. Искам да изтощя цялата мощ на Създателя! Нека душите узнаят, че изгарям от желание да ги видя – заедно и поотделно – под разнообразното и безкрайно въздействие на моя Дух. Тук е апотеозът, който приготвям за земята преди края на времената. Необходим е период, в който душите да се съберат, даже и сред тълпата, за да може Духът да им въздейства, независимо къде и кога! После ще стане чудно обновление, подобно на чуден вселенски концерт, в който всяка душа ще изпълни онази нота, на която ще я научи Духът на светлината и любовта, Духът на божественото преображение. И така ще се подготви онзи ослепителен мирен период, когато всички на земята ще възхваляват Мене! Аз, Създателя, Аз искам преди края на времето да се насладя, подобно на мълния, на моето прекрасно светоносно творение. Искам да го видя прекрасно, преди да разруша тази земя” (46).
От богословска гледна точка, Бог като безкрайност изобщо не може да “изтощи цялата мощ на Създателя” в никакъв творчески акт. Стилът на самото послание е изцяло спиритически-екзалтиран (което, уви, е често явление в католическата мистика, особено в женската) (47). Но главният проблем е същият: защо Христос, създал прекрасната цивилизация на любовта, хвърля човечеството на произвола на бесовете? Що за капризи, присъщи по-скоро на дете, построило пясъчен замък и после го разрушило?
Православието и по този въпрос, както и по много други, е запазило една по-традиционна позиция, по-близка до Писанието.
Ако образите на царството на антихриста, които ни дава Библията, преведем на езика на политологията, ще видим, че на първо място, това царство е икуменично, в смисъл обемащо целия свят, светът на онази култура, в която живеят или биха могли да живеят християните. Царството на антихриста може да бъде напълно глобално и в същото време да не включва в себе си онези райони на земята, онези народи и страни, където няма християнски църкви. В края на краищата, ако там така и така Синът Божий не е приет или е отхвърлен, неизвестен или забравен, защо да се хабят сили за външно подчиняване на тези региони на западните христоборчески сили.
Контролът на антихристовото царство над нехристиянския свят трябва да бъде такъв, че да изключва възможността от поява на заплаха от страна на други региони. Границите между християнските държави трябва да бъдат изтрити, за да може целият християнски свят да се управлява от единен център на властта и да се управлява така, че християнските ценности да бъдат подложени на постоянен натиск и корозия. “Външният свят” трябва да бъде просто контролиран дотам, че да не заплашва онзи порядък, който се е установил в “икумената”.
Второ, доколкото става въпрос за “царство”, а не за “република”, режимът на антихриста ще бъде доста твърд. Това ще бъде авторитарен режим. По какъв начин днешната демокрация може да мутира в авторитаризъм? За да запазят своята система от ценности, хората ще бъдат готови да подкрепят и най-радикалните и и антихуманни мерки на антихристовото правителство. Ако смисълът на живота за тях ще се състои в комфорта, какво пък, заради него може да се жертват и деца (като се отстранява чрез аборти заплахата за материалното им благополучие), и старци (умъртвявайки чрез евтаназия онези, общуването с които не доставя радост и удоволствие), и просто чуждоземците (оставяйки в нищета и полугладно съществуване цялото това болшинство обитатели на земята, които не се числят към “златния милиард”). И разбира се, ще се поддържат и “превантивните войни”, които уважителният към техните сърца и стомаси “нов световен ред” ще води с онези, които не са съгласни с такова устройство на света.
Според вярната мисъл на политолога Александър Неклеса, “На манталитета на хората от Новото време е присъща органичната вяра в ролята на икономическия растеж като гарант на човешката свобода. Развитието на личността, нейния статус пряко се съотнасят към икономическия успех. Затова и заплахата над достигнатия стандарт и просперитет се възприема като покушение над отвоювано пространство, като подкопаване на континента на свободата от заобикалящите го тъмни води на архаиката. Ерго, опасността от крах на съществуващите ценности съществува и тя трябва да бъде предотвратена на всяка цена. От този момент либерализмът започва да претъпява забележителни метаморфози и, пускайки на свобода потенциите си за радикалност, той започва да губи онази толкова уж присъща му толерантност… Възрожденско-просветителската версия на хуманизма си е оставала разцъфнало дръвче, докато се е развивала в определен контекст. И едва сега, на прага на този пределно секуларен постхристиянски свят, неговите (на хуманизма) далечни хоризонти се откриват по най-парадоксален начин: хуманизмът започва да се проявява като антихуманен мироглед” (48).
Ако се създава царство, при това глобално, си струва да погледнем как се формират онези нишки, по които ще се упражнява тази власт и с какви именно средства ще се контролира живота на хората.
Глобалното управление изисква най-високи управленски технологии и предполага съществуването на много добре развит управленски апарат. Именно западната цивилизация е разработила технологията на глобалната и ***дотошной*** власт. Нито една от бившите “световни” империи не е притежавала апарат за принуда и управление дотолкова мощен, че да контролира действително живота на своите провинции и граждани. В най-добрия случай тези империи са се ограничавали в контрола над живота на местните елити. Но за обикновения човек почти е нямало разлика в коя именно столица отиват неговите данъци.
В съвременното западно общество съществуват такива техники за управление, които позволяват на властите да имат практически пълна информация за всички аспекти от живота на гражданина, както и да привеждат в изпълнение разпореждането на върховната власт в много кратки срокове (нека си припомним, че по времето на Гогол, от Петербург, разположен на границата на Империята, до славните вътрешни градове “три дена да яздиш, няма да стигнеш”). Ако пътищата са лоши, а средствата за комуникация – бавни, столицата не може да контролира живота на провинцията, а още по-малко живота на отделния гражданин, до най-малките подробности. Да не забравяме също, че числеността на чиновническия апарат тогава е била относително ниска.
Днес средствата за контрол и начините за получаване на информация за човешкия живот са много ефикасни и с всяко поколение човекът, неговият дом и даже душата му стават все по-прозрачни.
Нека да погледнем първо материалната страна на човешкия живот. Авторитарният строй се различава от тоталитарния именно по това, че контролира “социалното тяло” на човека, без да претендира за власт над душата му.
Доходите на човека, неговото материално положение, стоките, които той произвежда и употребява – всичко се намира под контрола и влиянието на авторитарното общество. И макар че царството на антихриста ще има и тоталитарни черти, нека сега да се вгледаме в неговите авторитарни характеристики. Още повече, че “обществото на потреблението” хората се отнасят крайно сериозно именно към материалната основа на живота си. Развитието на икономиката през последните сто години доведе до пълна икономическа зависимост на човека от държавата. Първата крачка по този път беше унищожаването на селското “натурално стопанство” и създаването на регионалните пазари. Човекът, който не е включен в активни търговски отношения с града, вече не е в състояние да изхрани семейството си. Следващата крачка е създаването на национални пазари. Градъат или областта, които не участват в общонационалната кооперация, се разоряват и рано или късно губят както икономическата, така и политическата си самостоятелност. И накрая, през 20-ти век се създава системата на световната икономика и сега вече цяла страна, ако откаже да играе по правилата на световния пазар, не би могла да запази своята независимост.
От гледна точка на икономическата ефективност, това е една изключително ефикасна система. Но тя води до едно следствие, което може да се окаже съдбовно за края на историята – човекът губи навиците си за самостоятелен живот. Степента на неговата зависимост от външния свят не е намаляла, а многократно е нараснала. Днес той е зависим не само от времето и стихиите, но и от доставките на бензин и газ, на горива и енергия, а напоследък – и от информационния поток. Спирането на една от артериите, които захранват дома, града, областта или страната, води до измирането на техните обитатели даже и при такива природни условия, които биха обогатили традиционните стопанства.
Изтриването на национално-държавните граници става по един особен начин. Държавите се лишават от своята суверенност. Но кой приема властта от тях? Международните управленски структури, които нямат свое Отечество, но които имат финансови и политически интереси по целия свят. Трудно е да не забележим, че този процес поразително съответства на интересите преди всичко на еврейската диаспора. Народът, разпръснат по целия свят, е заинтересован държавните граници и митници да не го разделят на островчета, които трудно биха общували помежду си. Народът, който не е събран в собствената си страна, за разлика от всички останали, нищо не губи при ликвидирането на самостоятелността на националните правителства. Народът, от векове контролиращ значителна част от световните финансови потоци, е най-склонен да приветства прехода на властта от политическите към финансовите центрове. Народ, който навсякъде е малцинство, не би възразил против мутацията на демократичните структури в криптократични. Нали ако демокрацията е пряка, осъществявана на принципа “един човек – един глас”, ако представителството във властта е демократично-пропорционално, евреите нямат шансове за контрол в страната, в която живеят. Но ако в инстанциите, където се вземат решенията, гласуването става по друг принцип, “един долар (една акция) – един глас”, ситуацията става крайно благоприятна именно за еврейството.
Тъй като навлязох в чуждата за мен територия на политологията, ще дам думата на специалиста (чиито размишления, между другото, бяха публикувани в радикално демократични издания): “Съвременната глобална архитектура явно се строи по други мерки, а не според демокрацията. Така и си остана примамлив мираж представата за универсалния парламент на хора, притежаващи еднакво право на глас. Напротив, в момента става определено смаляване и упадък на авторитета и влиянието на широките политически форуми, като паралелно с това се засилват по-тесните елитарни общества. Тежестта на ООН намалява и много от нейните прерогативи преминават към съвещанията на “голямата седморка”. А на европейския континент представителната в регионален мащаб и придържащата се към принципа за равноправие на своите членове Организация за безопасност и сътрудничество в Европа явно се изтиква от реалната политика от много по-затворените структури на НАТО. Става преразпределяне на властническите пълномощия от политически структури към икономически силови центрове (като МВФ и Световната банка). Тук корозията на демократичните институции се проявява вече много по-отчетливо. Демокрацията като власт на народа отстъпва място на нова форма на управление – неодемокрацията като власт на парите, чието проявление виждаме в обичайния за тези организации начин за вземане на решения на принципа “един долар – един глас”. На тази основа в света, под прикритието на демократичната фразеология се очертава контура на международния олигархичен режим, който предпочита да действа от позиция на силата. “Родилните петна” на този световен ред личат в североцентричната структура на социалния космос и йерархичността на неговата ***многоярусная*** конструкция, в очевидната разлика между възможностите на Севера и Юга да защитят своите собствени възгледи за реалността, своето разбиране за същността на стоящите пред тях проблеми. Става въпрос именно за неравноправно влияние върху обществената перспектива и върху решенията, които взема международната общност” (49).
И така, финансовите центрове поставят себе си на мястото на институтите на пряката демокрация. Интересно е обаче, че при цялата глобалност на тази политика, творците на бъдещата цивилизация могат да мислят напълно конкретно. При целия геополитически размах на своята дейност, новият световен ред не изпуска от своето полезрение живота на най-обикновените поданици. В съвременното общество се създават механизми, които ще позволят животът на човека да стане по-прозрачен от всякога. Става въпрос за “електронните пари” и “електронната търговия”.
Днес християните често виждат опасности и “знаци на антихриста” в бар-кода на стоките или в кредитните карти. Да се вярва, че някакви си кодове и знаци могат да действат върху съвестта на човека означава непростимо голямо значение да отдаваме на магиите и идолите (“ние знаем, че идолът в света е нищо” – 1 Кор. 8:4).
Но все пак заиграването с бар-кодовете крие своите опасности. При електронната търговия и най-малката покупка може лесно да бъде контролирана. В обществото на потреблението покупката и продажбата са най-важната част от човешкия живот. И електронните пари ще направят този живот напълно прозрачен.
В съветските времена партията сякаш следеше всички ни много зорко. Но имаше и малък отдушник. Жена отива на гости на приятелката си: “Танечка, откъде си купи тази рокличка?” “От познати я намерих, ама няма да ти кажа откъде. И не ме моли. Имам им телефона, но обещах на никой да не го давам. Така че, извинявай…”
Но при електронните пари такива тайни вече няма да има, защото в компютърната памет на банката ясно ще се отбелязва къде именно си похарчил парите си, колко, за какво и т. н. Това означава, че ако държавата иска, може, чрез банката, където постъпва информацията за електронните покупки, да узнае къде човек е пътувал, къде е бил, какво е купувал и най-главното, какви книги чете. Защото по вида книги, които чета, не е трудно да се определят моите възгледи. Ами ако отново в държавата се появят ясно изразени идеологически приоритети? Ако държавата отново стане тоталитарна, изискваща гражданско единомислие? Царството на антихриста в понятията на политологията наистина може да наречем не само глобално и дори не само авторитарно, но и тоталитарно – то ще претендира за контрол над убежденията на гражданите. Апокалипсиса изразява това със забележителната фраза за знака, който антихристът ще постави на челото и на дясната ръка на човека (вж. Откр. 13:16,17). Дясната ръка е символ на действието, а челото – символ на мисълта.
И така, нека си представим, че тоталитарната държава на антихриста решава в името на единомислието да използва съвременните средства за контрол над обществения и личния живот на гражданите. Когато държавата стане открито антихристиянска, тя ще може да изчисли броя на християните по информацията от електронните пари. “Как, вие не четете книгите за новата световна религия, вие продължавате да четете православните свети отци? Значи вашата идеология е неправилна, с вас трябва да се разправяме в партийния комитет, да ви изгоним от работа!” Християнството ще се смята за нарушение на политическата коректност.
В един американски колеж, където чете лекции по руска литература, с Татяна Толстая се случи нещо твърде показателно. По време на занятието, посветено на разбор на разказа на Л. Андреев “Юда Искариот” Толстая предложила на учениците да се запознаят с “първоизточника” на тази история, тоест, Евангелието. Реакцията на училищната администрация била незабавна. Татяна Толстая била подведена под отговорност за нарушаване на принципите на политическата коректност и била осъдена за провеждане на “религиозна пропаганда” в светско учебно заведение.
Помня как веднъж сам наруших “политическата коректност”. През юли 1994 г. в Орхус (Дания) се проведе семинар с условното наименование “Религията и правата на човека”. Наименованието беше условно, защото семинарът беше планиран като среща на европейските сектолози, но за борба със сектите никакви фондации не отпускаха средства. Наложи се организаторите да преименуват срещата в “демократичен” тон и съответно да преправят програмата. Затова разговорите за сектите се водеха предимно след вечеря. Целият официален работен ден бяхме заети с идеологическа работа. Безсъдържателността на изказванията бяха подобни на идеологическата дейност от съветските времена. Преставители на разни изповедания ставаха и изнасяха доклади в общи линии, на една тема: “Католицизмът и демокрацията”, “Ислямът и демокрацията”, “Лутеранството и демокрация”, “Будизмът и демокрацията”, “Православието и демокрацията”… Това беше дружният рапорт на всички конфесии и религии: “Другарю Нов Световен Ред! Еди-коя си религия е строена по Ваша заповед и е готова да изпълнява Вашите нареждания!”.
Нямаше само доклад на тема “Юдаизмът и демокрацията”. Е, ясно, жената на кесаря е извън подозрение. Жалко, между другото, че нямаше такъв доклад – щеше да ми е интересно да чуя демократичното тълкуване на едно такова талмудическо предписание, например: “Някой искал да убие скот, а убил човек – езичник – той не отговаря пред човешкия съд (Талмуд, Санхедрин 9:2), защото “за убийство на езичник еврейският съд не наказва” (50).
В докладите, които чух, под “демокрация” кой знае защо не се разбираше властта на народа, тоест на болшинството, не уважението към неговите интереси и искания, а внимателно отношение към интересите на малцинствата (религиозни, национални и др.). Накрая, презрял предупреждението на сатирика М. Задорнов за това, че със западните другари шега не бива аз, когато дойде ред на моето изказване, го започнах по следния начин: “Знаете ли, след всичко, което чух днес, мога да бъда пророк. Мога да предскажа какъв ще бъде президентът на САЩ през следващия век. Това ще бъде еднокрака негърка, лесбийка и мормонка – малцинство на пета степен!” Съставът на публиката беше нееднороден – имаше доста хора от Източна Европа и от Прибалтика. Имаше и представители на “старите демокрации”. И така, в този момент първите дружно се разсмяха. Вторите не си позволиха такава волност; те стояха с каменни лица – пред очите им нарушаваха табуто.
Такава наистина религиозна сериозност стряска. И в Русия вече виждаме към какво води такова разбиране на демокрацията. Лозунгът “демокрацията е спазване правата на малцинствата” се оказа страшно удобен за война с християнските народи – болшинството просто трябва да бъде отстранено, за да не пречи. Ако в класа има едно еврейско момченце, демокрацията изисква тридесет русначета да не смеят да изучават Евангелието…
Ето още един вариант за нарушение на политическата коректност. Помним, че в Съветския съюз бяха разпространени доброволно-принудителните дарения във вид на “държавни заеми”, “облигации” и вноски в различни масови “доброволни” общества. Ако някой се отклонеше от лептата си за ДОСААФ , върху отношенията му с държавата падаше някаква сянка. Откажеш да се абонираш “доброволно” за вестник “Правда” и след известно време се оказва, че са го прередили в списъка за жилище “по обективни обстоятелства”, профсъюзната му карта за почивка е “изгоряла”, годишната премия го е подминала. И изобщо, “Вие не се сработихте с нашия сплотен колектив”…
Но самата съветска тоталитарна действителност е само сянка на бъдещия “нов свят”. А сега си представете, че в държавата ;отново се появят ясни идеологически приоритети. И за да ги постигне, тя реши да използва съвременните средства за контрол над обществения и личния живот на гражаните.
И ето че там, в този нов свят, в резултат на стихийно бедствие или терористичен акт, внезапно е разрушен, например, двореца на Далай Лама в Лхаса. Велик паметник на архитектурата, храм, признат за общочовешко наследство и намиращ се под егидата на ЮНЕСКО. Всички средства за масова информация и съответно цялото човечество са в шок. Журналистите са изпълнени с решимост да възстановят великата светиня. Като се съобразява със желанието на гражданите, световното правителство само, или чрез някоя неофициална, но влиятелна фондация, започва да събира средства по целия свят за възстановяването на будистката светиня. Всеки е длъжен да внесе малка сума, не повече от един долар. Може ли християнинът да прави дарения (жертви) за строителството на езически храм?
И ако системата на електронните пари ясно покаже, че не този наш християнин не е превел въпросния долар във фонда за възстановяването на Лхаса, неговата религиозно-политическа благонадеждност веднага ще станат съмнителни. Той се разкрива като човек недостатъчно търпим, недостатъчно открит, и следователно става източник на потенциална агресия (в една от най-влиятелните съвременни секти, сциентолозите, дори има такъв термин, ПИН, “потенциален източник на неприятности”). Да превърнем неговия обществен и частен живот в достатъчно неприятно занимание, това е вече въпрос на управленска техника. Например, ако е учен, винаги можем да му откажем субсидии за научни изследвания за следващата година. И дори заетостта в частния сектор няма да го спаси. Ако човекът в обществото на антихриста не изповядва съответната идеология, просто няма да му дават да работи. Както беше и в съветските времена: не си съгласен с партията и много професии за тебе са затворени (51). Но в онези времена хората можеха да просят милостиня, а при електронните пари няма да е възможно да скъсаме парченце от кредитната карта, например.
Много вероятно е, че такъв строг контрол над живота на гражданите държавата, от своя страна контролирана от антихриста, ще осъществява чрез електронни средства за наблюдение. Електронната памет, пазеща всички данни за живота на гражданина, електронните пари, регистриращи всички покупки на човека, ще позволят на държавата да следи дори онези дреболии от личния човешки живот, които се изплъзваха от контрола дори на съветската материалистическа идеология. Можем ли да сме сигурни, че тези реално съществуващи и все по-силни лостове на властта няма да попаднат в ръцете на недобри хора?
В света на антихриста хората ще живеят с толкова извратена вяра, че ще приравняват Христа с идолите и езическите божества. И само онзи, който гледа на Христа с такъв помътнен поглед; само на такива хора държавната власт ще позволи някаква обществена дейност. Ако човек не потвърди чрез своите дела верността си към антихристовата идеология, няма да му бъде дадена възможност дори да купува и търгува. Такъв човек ще бъде отлъчен от всякакви контакти с обществото. И дори, живеейки в града, той ще се окаже в пустиня.
В средата на 20-ти век хората започнаха да размишляват за нравствената отговорност на учените от естествените науки. Не всяко откритие е така неутрално, че да го приветстваме, без да се замисляме за последствията, ако то се окаже на разположение на властници с притъпено чувство за съвест. Съвременната християнска есхатология все по-настойчиво предупреждава, че човешката история не може да даде никакви гаранции за това, че съвременните все по-ефективни управленски технологии, технологиите на контрол над човешкото поведение и технологиите за формиране на масовото съзнание няма да се обърнат в някакъв момент срещу самия човек.
Да предположим, че съвременните демокрации наистина се управляват от волеизявлението на болшинството. Но това болшинство не изработва само своите възгледи, в това число и религиозните. Убежденията, които то счита за свои собствени, всъщност му се предлагат от средствата за масова информация.
Ето още една черта, която решително отличава обществото на “новия век” от традиционните общества. Информационната цивилизация прави възможно активното формиране на светогледа на хората. Не случайно “културната революция” е една от първите масови акции на всеки тоталитарен режим. Всички трябва да бъдат ограмотени, за да четат правителствените вестници и мозъците им да бъдат промити. “Културпросветата” поставя за своя цел не приобщаването на хората към “класиката на световната култура”, а създаване на навици за потребление на агитпропската продукция. Тоест, в крайна сметка, нейната цел е още повече да отдалечи човека именно от тази класика и, откъсвайки го от нормалното течение на живота и традиционната ценностна система, да го потопи в света на червените цитати.
Чрез “културните революции” на 20-ти век (репетициите за тях бяха проведени в Германия и Франция по време на кампаниите по “културкампф” и “секуларизация”) в света дойде нов обществен строй.
Историята до този момент познава авторитарни режими, които контролират външната, икономическо-политическия живот на своите граждани, но в областта на убежденията изискващи само външни знаци на лоялност. Светът на вестниците и “културпросветата”, светът на радиото и масовите партии даде възможност да се създаде тоталитарно общество от нов тип. Това общество вече изисква реално единомислие.
Гласът на избирателя зависи от мнението на средствата за масова информация. А от кого зависят самите СМИ? Ръководителите на телевизиите и редакторите на вестниците все пак не се избират от населението. “Телевизионният зрител гласува с бутона на дистанционното управление, с което сменя каналите”? Но той много рядко провежда това “гласуване”, воден от политически или нравствени мотиви; като цяло той търси нещо “по-интересно” или “по-жестоко”. Така че определено ниво на първоначални инвестиции на пари и професионализъм позволяват да се създаде телевизионен канал с такъв мироглед, който в чистия си вид не би бил приет от болшинството зрители, но те постепенно да могат да бъдат приучени към новото за тях мислене (52).
Почти стихийният процес на секуларизация, който тече в западното общество от столетия насам, активно се ускорява от информационните елити на 20-ти век. Още в пред-телевизионната епоха Честъртън отбелязва, че “никога досега не е било определени хора да означават толкова много, а всички останали да не значат нищо. Вестникът ви казва: “Цялата страна е с Хам”, но ние разбираме, че него го подкрепят трима собственици на вестници” (53). А това означава, че механизмите на “демократичното гласуване” по никакъв начин не могат да ни защитят от настъплението към властта на явно антихристиянските групи.
В плана на земната история християнството ще загуби дори само затова, че състезавайки се с телевизията Църквата не може да не загуби (а такъв масиран натиск на антихристиянски сили както сега телевизията не е провеждала нито във времената на Хрушчов, нито на Брежнев). Няма да позволят на атеистичното общество да стане православно. Ще го закотвят някъде в езичеството. За това си има маса причини. Една от тях се състои в това, че постхристиянското общество не търпи неговите членове да приемат толкова близо до сърцето си някакви убеждения, особено пък църковни.
Веднъж, по време на среща с ръководители на американски протестантски мисии в Русия казах, че в Русия нямаме традициите на плурализма, в които от самото начало се е възпитавала Америка. Отговорът беше съвсем неочакван: довериха ми под секрет, че днес в Америка изобщо няма плурализъм. Защото плурализмът предполага уважение към убежденията на другия. А в американските мас-медии изказването на каквото и да е убеждение, по какъвто и да било въпрос, се счита изобщо за проява на лош вкус. Този “плурализъм”, който се получава днес в Америка, беше описан от един студент-християнин от Станфорд по следния начин: “Ако се опитам “да наложа своето мнение”, ще изляза извън рамките на позволеното. Към християните се проявява търпимост, но в замяна те са длъжни да спазват мълчаливо съгласие” (54). Ако християнинът се опита да осъди хомосексуализма или абортите, бързичко го поставят на място и го осъждат за некоректност. Тези, които днес се придържат към “тесни” християнски възгледи, имат все по-малко шансове да направят кариера в обществото.
Общественото мнение, което вестниците формират, днес лишава християните от право на самозащита. Да се критикува християнството, да се ругае – това може. Това е “свобода на словото” и “изразяването”. Но нека се опита християнинът да се възмути срещу някое кощунство, и моментално поведението му се обявява за некоректно.
На пети декември 1998 г. в самия център на Москва се случи странно събитие. В Манежа се откри изложба “Арт манеж ‘98”. Най-различни художници представиха своите творби.една от експозициите изглеждаше лишена от всякаква художествена ценност – на нея бяха изложени около двадесет православни икони. Всички те бяха неавторски. Това бяха не икони, изписани от иконописци, а типографски изделия. Обикновени иконки, които днес се тиражират с хиляди. Затова в началото беше непонятно защо са ги донесли в залата, в която мечтаят да попаднат толкова много истински художници?
Но към шест часа вечерта нещата се изясниха. Пред нас стоеше образец на онова направление на съвременния авангард, според което картината не трябва просто пасивно да бъде възприемана, но зрителят трябва да бъде въвлечен в някакво действие. Изпълнители на действията станаха няколко 15-16 годишни младежи. Самото действие се състоеше в това, че пред очите на спокойно наблюдаващата публика те започнаха да чупят и късат иконите. И това не беше непланирана намеса. сколо стенда с иконите на Христа и Божията майка стоеше табела: късане на икона – 100 рубли. Плюене, тъпчене и др. под. – 50 и 20 рубли. И парите не се плащаха на организаторите за правото да покощунстваш, а напротив, можеше да ги получите от тях като поощрение за вашата безсъвестност. Посетителите бяха спокойни. Администрацията на Манежа – също. И само намесата на други художници спря тези кощунства.
Организаторите на това ругателство бяха някаква си галерия “Напред” и Авдий Тер-Оганян. Струва си да напомним, че 5 декември по православния календар е празника Въведение в храма на Божията майка… Истински важно е не това, което се случи в Манежа; ненормални има навсякъде… Много по-важно в случая е друго – реакцията на тези събития в пресата. Светската преса не забеляза и не осъди това събитие. Днес пресата много остро реагира на всички оскърбителни забележки спрямо юдаизма. Само че религиозни чувства и светини има не само при евреите, но и при хора от други религиозни традиции, в това число и от православната. Стане ли дума за оскърбяване на национално-религиозните чувства на евреите, всички изразяват възмущението си от хулиганите. Но когато става въпрос за оскърбление на чувствата на православните, веднага започват оправданията: “свобода на изразяването, авторско право…” Нима не е ясно, че свободата на движение на моя юмрук свършва там, където започва чуждото лице? И тук изобщо не е важно от каква вяра и националност е това оскърбено лице.
Година преди манежните изстъпления такова събитие стана по още по-публичен начин, когато по НТВ показаха филм, направо плюещ в онзи образ на Христа, който е скъп за вярващите. Тогава пресата се вдигна да защитава ония, които се явяваха оскърбители. Този, когото го боли, притежава безспорното право да свидетелства за своята болка. Но нашата странна журналистика обвини в нетърпимост онези, които извикаха от болка и поощри експериментите на тези, в които чувството за благоговение е атрофирало. Мина една година и нищо не се е променило. Болката в пресата както и преди се възприема по партийному – ако неудобство изпитват “нашите”, то това е повод за пълномащабна обвинителна кампания, а ако болка изпитват другите, “чуждите”, то болката им не е истинска, и, в добавка, напълно заслужена; но във всеки случай не такава, че да предизвика осъждане действията на онези, които са “социално близки” на собствениците на “демократичната преса”.
Между другото, в този ден на другия край на Манежния площад стана още едно събитие, което православните възприемат точно по този начин, както и действията в самия Манеж. Думата прие постановление, призиваващо да се постави в центъра на Москва паметник на първопалача Дзержински. Тер-Оганян едва ли е свързан с комунистите от Думата. Но Господ промислително приближи тези две събития, та чрез тяхното съвместяване да се види по-добре смисъла на всяко от тях: “свободата” да се плюе върху иконите веднъж вече се е превръщала в ГУЛАГ.
Именно мълчанието на пресата по повод кощунството в Манежа каза много и за нас, и за тази страна, и за света, в който живеем. Реакцията на пресата се определя от политиката на изданието. Политиката на изданието се определя от неговите собственици. Собствениците са тези, които дават парите. А в кого са парите? Именно анализът на света на вестниците позволява по-добре да разберем кой държи властта. На власт са хора, за които ликовете на Христа и Божията майка не са скъпи, а болката на християните е величина толкова незначителна, че спокойно може да се стъпче.
4. Гонения в името на търпимостта
По мерките на “новото мислене” християнинът не трябва да отговаря на критиките срещу християнството и не трябва да има никаква сърдечна привързаност към символите и светините на своята традиция. Нещо повече – по същество той няма право да бъде християнин. “Гледайте на нещата по-широко! Не се обвързвайте с една определена позиция по този и този въпрос”. Плурализмът от обществото трябва да се пресели във всяка отделна глава – всеки човек трябва да бъде накаран да вярва едновременно в няколко бога. Някакъв “плуротеизъм”. В. Розанов отбелязва по този повод, че средният интелигент сутринта вярва в Ницше, на обяд – в Маркс, а вечер – в Христос. Честъртън осмива подобна “широта на възгледите” в образа на Ричард Уайт, който “наскоро повярва, но всяка седмица си сменяше вероизповеданието” (55)
Хората до такава степен са наплашени с идеята за задължителния “мир между религиите”, така са пленени от пропагандата за тяхната “равноценност”, че дори Игнеса Ломакина, която описва в своята книга човешки жертвоприношения, извършвани от будистките лами, бърза да направи реверанс към идола на “всетърпимостта” и “неосъждането”. “Млада жена, член на будистка община от Санкт Петербург, прочитайки част от ръкописа, ме попита: Какви са тези ужаси, тези жертвоприношения? Будистът не би скъсал и тревичка, той благославя всичко, което расте и живее на земята. Да не би да сте против възраждането на ламаизма? Не, не съм против; всяка вяра сега навярно е полезна. Само че ламаизмът е вяра особена; вяра, събрала мъдростта на Степта” (56). Разбира се, да изтръгнеш сърцето от гърдите на жив човек – това минава за “благото на човека”. Нали кармата на убития по ламаистките схващания от това се подобрява.
Журналист от “Огоньок”, описвайки нравите на канибалите от Нова Гвинея, отново смята за нужно да извърши жетвоприношение на “духа на търпимостта”. Разказвайки как и с какви мотиви едно канибалско племе изяжда през 1961 г. сина на губернатора на Ню Йорк Майкъл Рокфелер (както през 1770 г. изяли 20-те моряци на капитан Кук, акостирали на брега в търсене на вода), журналистът завършва така своя очерк: “Асматите. Мъжествени, безстрашни воини, горди хора, които не се покоряват на завоевателите. Да, от гледна точка на белия човек те са коварни, вероломни и кръвожадни; те не признават нашия морал и нашия живот. И все пак би било жалко, ако цивилизацията един ден унищожи тяхната самобитност” (57). Ако читателят споделя мъката на автора от това, че канибализмът може да изчезне, а като резултат нашият свят може да стане малко по-малко плуралистичен, значи и той е готов да принася реални човешки жертви на модната идея, на идола на “плурализма”. Неговото богословско кредо “не е ли все едно кой как вярва” всъщност предполага, че няма значение какво присъства в менюто на обитателите на нашата планета – човешко или говеждо месо. Ама разбира се – неприлично е да се гледа в чуждата чиния.
Точно така неприлично ще бъде да се обсъждат разликите между религиите и да се защитава християнството в света на антихриста. За природата на лъжехристиянския призрак предупреждава още в миналия век Хомяков: “Светът загуби вярата и не иска да има някаква определена религия; той иска религия изобщо!”.
За отминалите оттогава сто години ситуацията се е променила – чувството за безотговорност, нежеланието да се мисли и да се избира сериозно, само са се усилили. Но религиозната жажда като такава в хората се е увеличила. Това, с което госпожичките от миналия век само флиртуваха, напълно сериозно се превръща в смисъл на съществуването на съвременния човек. В продължение на много десетилетия всички най-модерни идеологии говореха за това, че никакво “аз” и никаква душа не съществува; човекът – това е “съвкупност от обществени отношения”, “място, където езикът сам себе си обговаря”, “епифеномен на подсъзнателното”… (58). Човекът се затъжи сам за себе си и именно затова с такава готовност откликва на посланието на религиите, че той съществува. Човекът не иска да бъде по-малък от това, което е, и в отговор на дехуманизацията на училищната и вестникарска идеология той търси трансцендетната основа на битието си – онази Другост, която е отвъд социалността. И ето, че му казват: Другото съществува. Но на човека главата се замайва от непривичната височина, започва кислороден глад, обикновените думи и навици на мисленето умират. И веднага му предлагат екзотични думички като карма, чакри, астрал и нирвата… и му се приисква всичко наведжъж. Всичко му се струва годно за ядене и готово за бърза консумация.
Именно тази форма на “каквато и да е и всякаква” религиозност все по-натрапливо заявява за себе си в днешна Русия. Трудно ще намерим учителка или журналистка, която да не заяви за себе си, че е намерила начин да съчетае “духовността на православието” с “духовната мъдрост на Изтока”. Непоколебимата увереност на съветските “културтрегери” в това, че всяка “духовност” е благо, внася своята лепта в тържеството на “ерата на Водолея”… Такава религия на вътрешния плурализъм, религиозна всеядност и духовна безвкусица ще стане общозадължителната религия на бъдещето. демократичното общество, както е известно, две мнения по въпроса за плурализма не може да има.
Да се живее без убеждения (според диагнозата на К. Г. Юнг именно такъв начин на живот води до шизофрения) започва да се превръща в норма. Човек, който има своите религиозни убеждения и не е готов да ги сменя с всеки следващ брой на вестника или след всеки нов събеседник, се разглежда като заплаха за обществения ред. Скоро обществото ще започне да възприема като здраво и нормално състояние единствено всеверието, докато верността към Евангелието ще се диагностицира като фиксация върху “свръхценна идея”. Разбира се, такъв “обладан” от Евангелието човек ще се разглежда като източник на агресия. Е, опитът ни от 20-ти век ни позволява да предвидим как ще свърши това. В романа на Г. К. Честъртън “Кълбо и кръст” антихристът, възцарил се в света, “прекарва свой законопроект. Организира се медицинска полиция. Даже и да избягате, всеки полицай ще може да ви залови, защото в досието ви няма да пише, че сте нормален” (59).
“Средновековните отживелици” ще се търпят само ако не претендират за изключителност и на истинност. Разбира се, всеки ще има право да се моли и да вярва както иска. Но няма да е възможно публично да се изказва несъгласие ясно изразения от обществото сремеж към религиозно всеединство. Вярвай както искаш, но не влизай в полемика с другите вери. По-точно, ще бъде дори възможно да се води и полемика, но само от позициите на плурализма; само за да бъде принудена поредната група фанатици (някакви кришнари или старообрядци) да разширят своето съзнание и да отхвърлят онези догми от вероучението си, които биха могли да провокират религиозни разделения в обществото. Затова именно отношението към религиозно търпимия синкретизъм трябва да стане единственият критерии за обществена и религиозна държавна политика. Ако някоя религиозна група не демонстрира ентусиазъм спрямо провеждащия се общорелигиозен “синтез”, държавата ще намери начини да демонстрира своето недоволство от тази група. Религиозните движения, които продължават да проповядват собствената си национална или религиозна изключителност, ще бъдат приндудени да приемат една по-демократична и по-мека позиция. Мирът между хората е висша ценност и за да не се допуснат конфликти, ще се наложи да се подхване такава борба за междуконфесионален мир, че от някои конфесии камък върху камък няма да остане… “Трябва да се борим против разделението” (60). А за това, че в процеса на синкретичното обединение костите на реалните религии ще бъдат строшени, ни се препоръчва да не разсъждаваме. “Творчески синтез”. Макар че на практика религиозният синкретизъм е просто лисицата от онази приказка, в която рижата хитруша се наела да дели сиренето “поравно” между две момченца. Тя така “изравнявала” двете половинки на бучката сирене, че в края на краищата сама изяла всичко. Така и синкретистите, уверявайки, че искат да примирят будизма с християнството, просто прикриват временно истинския си поглед и планове за света: именно тяхната доктрина трябва да бъде приета както от будистите, така и от християните. Както още в древността е казал блажени Августин за подобни “примирения”: “Хвалят Христа, за придадат по-голяма достоверност на хулите си срещу християните” (Августин, “За града Божий”, 19:23).
На 24 ноември 1909 г. се състояло заседание на Религиозно-философското общество, посветено на теософията. След доклада на председателя на Теософското общество А. Каменский, думата взима Вячеслав Иванов: “Желанието непременно и на всяка цена да се обединим, несъмнено е заредено с много опасности, както всеки синкретизъм. Не бихме могли да оставим нито едно учение неизкривено, ако така неметодично и субективно започнем да ги смесваме. Теософското общество, при по-внимателно разглеждане, разкрива черти, които изобличават желанието му да влезе в ролята на църква. И така, бих попитал: църква ли е Теософското общество или не? Това е решаващ въпрос. Ако е църква, то следва, че тя е или религиозна общност, отделна от останалите, или църква, която обхваща в себе си всички други частни църкви, като нещо по-висше от тях, тъй като в този случай те представят непълната истина. Именно това обстоятелство кара всеки, който познава друга църква, да избягва Теософското общество в момента, в който рабере, че то отдава на неговата “църква” само относително и служебно значение. И това трябва да се изясни, за да дадем възможност на хората свободно да избират между Теософското общество и църквата. Християнинът не може да принадлежи едновременно към християнската църква и един извънхристиянски съюз, който се представя за църква. Теософите казват, че трябва да унищожат изкуствените рамки… Но християнството няма да се съгласи да признае своята ограда за изкуствена рамка. Ако църквата се огражда от нашествията на външни тела, то това са тела тъмни и тя не иска те да й пречат, защото в противен случай истинското тяло ще загине. Това не е фанатизъм, а радост от придобития бисер; именно радост от придобития бисер трябва да бъде християнството за християните и не може да се каже за човек, който се радва по този начин, че е фанатик” (61).
Подобна е и мисълта на Д. С. Мережковский: “Днес чух доклада (на Каменский – А. К.) и въпреки всичко в мен остана, както казва Бодлер, едно мрачно нелюбопитство; не ме влече нататък и това е. Някои интонации провокират в мене неистовство, желание да говоря нетърпими, фанатични неща… прекрасната реч на В. Иванов ми изясни някои неща и сне поне очасти тежестта от гнета на душата ми… Теософите са безпощадно любезни и приемат всички в своите обятия и аз рискувам участта да попадна в тези обятия, но не искам да се подлагам на това и навярно, ако започна да действам, ще мога да провокирам от тяхна страна някакво действено оттласкване… Няма нищо по-опасно за християнството от будистките преживявания, отричащи “аза”. За мен теософията е явление, абсолютно враждебно на християнството. Вячеслав Иванович пита това така ли е или не е така. Мисля, че да се задава този въпрос на теософите е безполезно; те винаги биха отговорили, че не е така, че всъщност те са съгласни с християнството… и тук започва безнадеждността. Ето кое е важното: християнството по този въпрос (за всеобщото спасение) винаги е мълчало, а теософията е написала на знамето си: “всички са спасени, всички са простени, не бойте се”. Християнството в същността си е трагично и песимистично, то казва: “бойте се, страшно е, опасно е…” Всичко, което ми казва “успокой се”, ми се струва отровно с отровата на паралича, която унищожава самия нерв на религията. Зад маската на теософията се крие духът на небитието, както зад маската на социал-демократическата религия се крие унищожението на личността, защото най-омразното за духа на небитието е лицето и той се мъчи с всички сили да разруши това лице чрез милионите величини, които прелитат пред очите ни. И ето, една от тези безкрайни величини е Теософското общество, лъжливата църква… Когато чета теософски книги, винаги ме поразява, че авторите говорят вдъхновено, виждам, че горят, но когато започна да мисля върху това, което чета, виждам, че източник на вдъхновение са общите места. Теософията, това е вдъхновение от общите места. И ми се струва, че хората са така изгладнели, че се хвърлят на коричката… Теософите може би са добри християни, но те не знаят за тайните, към които ги водят” (62).
Всичко казано от философите тогава не попречило на секретаря на Теософското общество М. Лодиженски да заяви: “Възможно е да си истински християнин и истински теософ” (63). Скоро и той обаче разбира колко фалшификати циркулират в теософската литература и написва “Мистическа трилогия”, в която показва несъвместимостта на духовния път от индийски тип и християнството (64). Но и днес все повече стават хората, които търсят “духовност” и не знаят към какво ги водят проповедниците на окултното.
А те ги водят към едно бъдеще, което вече е било. Древната езическа империя била готова да включи Христа в официалния си пантеон, заедно с боговете и богчетата на другите племена (и статуята на Христа наистина се появява в края на 3-ти век за известно време в римския пантеон). Тези гонения съвсем не приличали на съветските. Рим е бил готов да търпи християнството, ако получи в замяна знаците на външната лоялност. Рим не е имал нищо против вярата в Христа, само е искал да прибави към нея суеверието. Съветската идеология пък не желаеше компромис, тя искаше да унищожи именно вярата в Бога и в Христа. В това време по-скоро църковните йерарси предлагаха на своите гонители римския компромисен вариант: ще бъдем християни в храмовете и съветски граждани извън тях. Подобен компромис е възможен в държава, която не схваща собствените си държавни церемонии като религиозни. Но в Рим не е било така; тази империя се отнасяла към себе си с религиозна сериозност. И християните в древността не можели да си позволят компромис по въпросите на вярата. Те се отказали от участие в региозните държавни церемонии и в частност от отдаване на божествени почести на императора. Отказът от религиозен “плурализъм” се оказал наказуем и Империята започнала тристагодишна борба с Църквата (65).
Християнството победило. Но минали векове. И незабелязано всичко се променило. Години и столетия трудът на много “субекти на историческия процес” приближавал момента, когато в историята на християнското човечество ще се случи решаваща подмяна, и ще се случи по такъв начин, че дори няма да забележим… Можем ли да се надяваме, че бъдещото общество, подобно на римските хуманисти (нека си спомним, че един от гонителите бил “философът на трон”, Марк Аврелий) няма да предложи решителни мерки срещу проповедниците на “расова, религиозна и национална изключителност”? Ако под “фашизъм” разбираме проповедта за “национално и религиозно превъзходство”, къде е гаранцията, че свещеникът, в неделята на Тържеството на Православието, произнасящ слово за това колко по-дълбоко богословски и по-човечно е православното иконопочитане, отколкото протестантското иконоборчество, няма да бъде привлечен под отговорност за “фашистка пропаганда”? А ако свещеникът каже, че християнинът не трябва да ходи на уроци по тантризъм и на сеанси за събуждане на “кундалините”, той, разбира се, трябва да бъде арестуван на място. В приетия през 1997 г. в Русия “Закон за свободата на съвестта и региозните обединения” съществува член 3.5, който крие в себе си сериозна опасност. Този член гласи: “Никой не е длъжен да заявява своето отношение към религията и не може да бъде принуждаван при определянето на своето отношение към участие или неучастие в богослуженията”. При съответното желание този член може да се тълкува така: в православен храм влиза кришнар и пожелава да вземе Причастие. Ако свещеникът го попита в какво вярва, той може да му цитира закона: “никой не е длъжен да заявава своето отношения към религията”. А ако свещеникът все пак не го допусне до Причастие, той може да продължи цитата: “никой не може да бъде принуждаван… към неучастие в богослуженията”. А после и да заведе дело. Съдът ще установи, че свещеникът е нарушил закона не по своя воля, а защото така изискват църковните правила – и ето ви основание за забрана на дейността на цялата Православна Църква. Разбира се, Думата прие този закон без намерение да започне гонения срещу Православието. Но възможност за такъв антицърковен прочит на закона съществува. Тук се открива повод да отбележа, че в съзнанието на много православни публицисти има известна непоследователност и противоречивост. Исканията да се вземат мерки срещу дейността на сектите трудно се връзва с убеждението, че живеем в пред-антихристови времена. Работата е там, че ако времената наистина са пред-антихристови, трябва да се готвим за гонения срещу нас самите, а не да провокираме гонения срещу другите. Време е да се замислим няма ли да се обърнат “мерките”, за които настояваме срещу сектите, срещу нас самите.
Например, православната преса поддържа идеята за забрана на дейността на “Свидетели на Йехова”. Законно основание за това съществува: според чл. 14.2 религиозна организация може да бъде прекратена в случай, че тя “подбужда към отказ от медицинска помощ по религиозни съображения”. Свидетелите на Йехова забраняват кръвопреливането и на съвестта им по тази причина наистина има много смъртни случаи. Но при всичките си спорове с йеховистите вече би трябвало с крайчеца на окото си да не изпускаме от внимание въпроса: няма ли да се обърнат нашите доводи срещу нас самите? Ами ако държавата започне репресивни мерки срещу православните заради нашия отказ от определени видове лечение? Виждаме, че медицината става все по-окултна. Екстрасенсите получават държавни лицензи. И ако някога участъковият лекар изпрати православния християнин на преглед при “биоенергетика”, а той не пожелае да се остави на магьосника в бял халат, няма ли христинянинът и неговата Църква да бъдат привлечени под съдебна отговорност? Вече съществуват разпоредби в различни закони и кодекси, позволяващи да се преследват религиозните организации за “нарушаване на обществената безопасност” и “раздухване на религиозна нетърпимост”.
Настойчивостта в исканията за “примирение на религиите” е наистина удивителна. “Днес най-страшната и недооценена опасност, от която трябва да се пазим, е религиозният ренесанс. Именно в това се състои и ролята на религията в историята, че тя канализира агресията, направлява я” (66). От думите на достопочтения психоаналитик следва, че религията се състои едва ли не само в агресията и човешката агресия ще изчезне, ако я обърнем против самата религия… И даже опитът от съветската агресия срещу религията на нищо не е научил тази кукувица-предвестник на антихриста. Сякаш неговата лична ненавист към Евангелието е така голяма, че не му позволява да види очевидното.
Днес около нас е пълно с такива посланици на бъдещето – хора, които живеят с онова съзнание, което ще стане масово и господстващо в бъдещия век на антихриста… Аналогичен назарянски страх изпитва и Г. Рормозер, бивш съветник на Й. Щраус. Питат го: “Как оценявате съвременната религиозна ситуация в Русия?”. В отговор чуваме, че господин съветникът е най-обезпокоен от възраждането на Църквата в Русия: “Нещо веднага ми се наби на очи. През последните две години на телевизинния екран виждаме картини, които предизвикват безпокойство на Запад и у нас, в Германия. За нас е необяснимо, че в такъв голям град като Санкт Петербург десетки и стотици хора със свещи в ръце маршируват след патриарха… Много ще зависи от това – ще успее ли ортодоксалната църква действително да възстанови и утвърди своето изключително и монополно правно положение. Ако успее, това би довело до съдбовни последствия” (67). В един свят на наркотици и насилие, в един свят на войни и обезличаване, в един свят на потреблението най-страшната заплаха се оказва именно религиозната… Защо?
Отговор намирам в К. С. Луис: “Вещиците, Ваше Височество, винаги искат едно и също, но в различните векове действат по различен начин”, казва доброто същество, наречено “блатен мърморец” в повестта “Сребърното кресло” на К. С. Луис. А в “Писмата на душевадеца” един друг персонаж на Луис, опитен демон, говори ето така за тактиката на тези действия: “Ние насочваме ужаса на всяко поколение срещу онези пороци, от които опасността в момента е най-малка, и насочваме неговото одобрение на добродетелта, най-близка до онзи порок, който се опитваме да направим свойствен на съответното време. Играта се състои в това те да търчат с пожарогасители по време на наводнение и да се прехвърлят на онази страна на лодката, която вече е под водата. Така ние въвеждаме модата да се порицава ентусиазма точно в ония времена, когато в хората преобладава хладкостта и привързаността към благата на този свят. През следващия век, когато ги надарим с байроновски темперамент и опиянение от “емоциите”, насочваме модата срещу елементарната “разумност”. А когато хората са готови да станат или тирани, или роби, превръщаме либерализма в главно плашило”.
И така, днес “плашило” се оказва религиозната сериозност и верността към духовната традиция. Ленивият релативизъм, напротив, се смята за норма на поведението и мисленето. И в дните, когато човекът старателно се опитва да не поглежда отвъд границите на земното си битие, всески сериозен опит да се заговори за “срокове”, за “последни времена” и за окончателната трагедия на света се оказват, разбира се, фанатизъм.
Впрочем, фактът че вече съществуват съответните членове и алинеи не означава, че те незабавно ще започнат да бъдат прилагани срещу християните. Има такъв театрален закон, че ако в първо действие на сцената има пушка, в трето тя задължително ще гръмне. И все пак – в трето, а не задължително в края на първо действие. Така е и с историята на християнството. Ако “новият световен ред” вече е факт и вече е обявил война на “религиозната нетърпимост” (ама наистина, “няма по-страшен звяр от котката” – в това секуларно общество, обществото на повсеместния материализъм да обявиш борба с “религиозния фанатизъм”!!!!) – рано или късно ще започнат арестите.
Пушката за разправа с “християнските фанатици” е почти готова. В кое действие живеем? Не зная. Може би в в първото, а може и в началото на третото. В края на краищата, дори сглобената и окачената на сцената пушка не е задължително да гръмне дори и в третото действие – може пък пиесата да е написана в пет действия?
През 1900 г. Владимир Соловьов е видял само как е започвало създаването на фабриките, които да произведат частите на бъдещата “пушка”. Самото изделие още не съществувало. Русия, а и западният свят, външно си оставали християнски. Пресата току-що била преминала в ръцете на “анти-системата”. Едва са започвали да се формират днешните правила и норми на “политическата коректност”. За един такъв момент много точно говови Лев Толстой, обръщайки се към Максим Горки по повод на В. Короленко: “Той не вярва, само че го е страх от атеистите…” (68). Короленко, между другото, наистина е имал повод да се убеди в силата на атеистичната цензура във формално православна Русия: “Спомням си една лекция в Историческия музей в Москва, където лекторът, излагайки учението на известния астрофизик абат Сек, цитира паралелно някои места от неговата книга “Единство на физичните сили” и руския превод на книгата, издаден от Павленков. В превода се оказаха пропуснати всички места, където авторът, забележителен учен, но също и йезуитски абат, допускаше непосредственото влияние на Бога върху основните свойства на материята, като например притеглянето. Когато предадох на Павленков за тази лекция, той се усмихна и каза: “Как пък не! Остава и аз да започна да разпространявам йезуитска софистика!”” (69).
Но тепърва предстояха годините, когато цялата страна щеше да зубри: “Всяко божество е некрофилия… всяко кокетничене с божеството е неизразима мерзост, най-гнусна мерзост” (70). И все пак още през юни 1900 г. Соловьов казва на В. Величко: “Усещам близостта на времената, когато християните отново ще се събират за молитва в катакомбите, защото вярата ще бъде гонена – може би не така грубо, както в дните на Нерон, но по много по-изтънчен и жесток начин: с лъжа, насмешка, фалшификации и какво ли не! Нима не виждаш кой се надига? Аз виждам, отдавна виждам!” (71).
“И тогава ще се яви лъжецът на света, подобие на Сина Божи” (Учението на 12-те Апостоли). Той няма да се бори открито срещу Христа, няма открито да Го хули. Той ще изпраща юдини целувки по Негов адрес: “Велик Учител”, “моят славен предшественик” и дори “аз в предишното си превъплъщение”…
главната разлика между Христа и Неговият антипод от богословска гледна точка е в това, че пътят на Христа е път на кеносиса, смаляването. Той “понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек” (Фил. 2:7). Но в системата “Ню Ейдж” (нова епоха) “Спасителят” се разглежда като продукт от възходящото развитие на самия човек. Той ще обявяви, че носи спасение, които произлиза не от Бога, а от света. Той ще построи “сотириология отдолу”, която ще противопостави на християнската “сотириология на благодатта”й. В началото той ще прави реверанси на почит към християнството, но в края на краищата, сам ще хвърли маската и ще се яви като човек, “който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня” (2 Сол. 2:4). Той ще се представя като връх на човешката еволюция, като световен гений, който дължи всичко единствено на себе си, на своя труд и усилия.
Той ще поиска абсолютно сериозно отношение към своята религиозна мисия. “И му се поклониха всички жители на земята” (Откр. 13:8). Ако някой не приема неговия начин на мислене (“печатът на челото”) и предлагания от него начин на живот (“печатът на десницата”), в името на мира и съгласието “ще бъдат убити ония, които не биха се поклонили на зверовия образ” (Откр. 13:15).
Нямам намерение да се занимавам тук с тайната на числото 666. Струва ми се всъщност, че такава тайна няма. Антихристът ще постави върху своята дейност този знак именно защото така е написано Откровението. Дори и само от цинизъм. Защото това число е престанало да всява страх. Употребата му по-скоро свидетелства за “широта на възгледите” на един или друг деятел; за това че се е издигнал над “предразсъдъците”(73). Нима интересуващият ни персонаж няма да е по-свободен от всеки друг по отношение на “предразсъдъците”? Ето ви пример: един християнски вестник писа, че окултизмът е антихристова идеология и Владимир Авдеев (той между другото се титулова “зороастриец”) се радва – “В такава компания никога не е скучно. Ами направо да си обявим конкурс “Антихрист на годината” и ако чак толкова се боят от нас, защо пък да не се украсим с тази скандална титла?” (74). Самият Авдеев не е нищо повече от полуобразован хулиган, но е очевиден фактът, че окултната литература постепенно приучават хората, че символите, които в християнството са еднозначно отрицателни, могат да се опаковат в лъскава цветна хартия. Когато стане ясно, че времето е дошло, “президентът на земното кълбо” ще намери начин да демонстрира трите заветни цифри. В края на краищата, апостол Иоан ни дава знак, за да можем да познаем антихриста, а не за да го скрие по-добре. И ако именно по тези цифри ще бъде възможно да се определи антихриста, това трябва да може да направи всеки християнин, дори несведущия в тайнописа.
Но с една от мислите на Авдеев съм съгласен. Той казва, че “християнският Запад е загубил чувството си за духовна ревност и елементарния инстикт на религиозното самосъхранение” (75). Същото може да се каже и за Русия, където цари невиждан в историята бал на “чуждобесието”.
И този плурализъм, това “разширяване на религиозния кръгозор” тепърва ще се превърнат в християнска кръв. Същият този Авдеев определя деня “Хикс” на съвсем определена и близка дата: “През 2004 г. ще започне нашата ера, ерата на Водолея. Самият астрологичен знак красноречиво говори за себе си, защото в ръцете си фигурата държи два съда с вода, жива и мъртва, като балансира нивото в двата. Той няма да изтърпи Единия Бог” (78). И така, до епохата на тоталния плуралъм остават не повече от десет години. По-нататъшната програма е логична: “Ако означим с цифри монотеистичните религии по времето на тяхното възникване (1 – юдаизъм; 2 – християнство; 3 – ислям), то целите на изтреблението ще бъдат разположени в обратен порядък: 2-1-3. Това ще бъде така, защото днес нетрадиционните религии и светският атеизъм са натрупали огромен опит в борбата с християнството, а и самото то за последните двестагодини успя да свикне с гоненията… Дойде време да се съборят макетите на картонените кумири и да се върнем към изходното състояние на първично благоденствие, а космическата ера на Водолея ще ни помогне за това… Не се безпокойте, не може да става дума не само за прошка, но и за пощада” (77).
Авдеев не е “водолеен екстремист”; той просто смята, че вече не се налага да се преструва.
Във всеки случай е очевидно, че “новият свят” ще контролира възгледите на хората, отклонявайки ги от християнството.
Създава се една като че ли парадоксална ситуация: ясно е, че “обществото на потреблението” се обявява срещу християнството. Но защо пък му е потрябвало да насажда езически религии? Мотивите могат да бъдат най-малко два. Първият: хората, които в пред-антихристовите години ще контролират хода на историята, ще имат лични сметки за разчистване с християнството. Ще имат свои, лични поводи за особена ненавист именно към Евангелието и, съответно ще се опитват да го заменят с всичко друго. Това са хората, които са “дяволски обидени” на християнството, независимо от цялата си привидна светскост (78).
Вторият мотив може да бъде екологичен. Сегашното ниво на потребление и отравянето на природните ресурси на Земята не може да продължи до безкрайност. Даже ако западното общество изолира от себе си по-голямата част от човечеството, не позволявайки му да достигне до потребителските стандарти на западния свят, все пак, рано или късно ще се наложи да се въведат ограничения на потреблението. В литературата се обсъждат възможностите за т. нар. “екофашизъм” – заради решаването на определени глобални екологични задачи някакви транснационални органи на властта ще изземат под свой контрол дейността на националните правителства (безсилни да се справят с глобалните екологични проблеми); това могат да бъдат корпорации или дори частни лица. Става въпрос за принудителен аскетизъм. За да се понижи нивото на потреблението ще трябва да се понижи нивото на очакванията. Но човек не може дълго да се ограничава в настоящето заради благото на бъдещите поколения. Комунистическият аскетизъм, който беше построен именно върху тази мотивация, не просъществува дълго. Взимайки нещо от човека, трябва нещо и да му се даде. Ако на хората се отнемат телесните радости, трябва да им се предоставят радости от друг порядък, психологически. За да се ограничат материалните желания на хората, е най-добре да им се даде евтин и ефективен способ за самоудовлетворение. Тук отново може да послужи стареца Маркс със своето разбиране за религията като “опиум за народа”.
И ето че на пазара на религиозни услуги ще се забележи, че православието не е в състояние да се конкурира с новите технологични религиозни имитации. Пътят, който предлага православието за достигане на духовна радост, е дълъг, труден и нетехнологичен. В православието няма инструкции за това как да видим духовната светлина в рамките на едноседмични упражнения. А в неоезичеството такива инструкции има (79). Някоя си Урсула Лоренц, проповядваща “новата епоха”, обяснява така разликата на рекламирания от нея продукт от традиционните религии: в традицията “пътят към върховете на духа и физическата хармония е свързан с отричане от всичко, което представлява животът на съвременния човек. Ню Ейдж предлага такава система от тренировка и работа над себе си, която позволява да се достигне същата степен на съвършенство, без да се налага никакъв отказ от обикновения живот” (80). Накратко, бързоразтворима нирвана и карма-кола в една опаковка. Системите на “новата епоха”, курсовете по различни видове медитации и йогистки упражнения позволяват да се приобщиш към “духовното” в най-кратки срокове (тъй като сериозно покайно прекрояване на вътрешния свят не се налага, просто се научаваш да дишаш и да се концентрираш).
И ако някога центровете на властта, пред заплахата от екологичен срив, решат да съкратят производството, ще им се наложи да проведат това съкращаване по начин, който да не предизвика бунта на населението в резултат от срутването на потребителския материален пазар. За да няма бунт, хората трябва да бъдат увлечени от нещо друго. Християнството, на първо място, не е достатъчно симпатично на самите властимащи, а на второ – то не може да даде бърз и масов ефект. Е, какво пък – имаме в запас вече стотици отработени технологии за промиване на мозъци и “окончателно просветление”.
Всичко това не е нищо повече от хипотеза. Но все пак някои неща можем да предвидим с по-голяма степен на увереност. Почти точно можем да предскажем как ще се случи решаващото отпадане от християнство към магия. Ще долетят “извънземните” и ще обявят, че Христос е бил един от тях (даже и не най-добрият и способният). Духовете могат да се обличат в плътна материя. За тях не е трудно да се явят в облика на дракон или на прекрасна девойка (нека си спомним изкушенията на св. Антоний Велики). Защо тогава да не приемат образа на мирни, забележителни, мъдри “зелени човечета”? (81) И защо при това да не обявят, че именно те са онези “космически йерарси”, които отвреме-навреме са учили човечеството на ум и разум?
Откриването на НЛО и извънземни “цивилизации” безспорно ще дискредитира Откровението в съзнанието на много хора. Но ако залогът е толкова висок, то търсенето на “извънземни”, тоест на нечовешки форми на разум неизбежно ще се увенчаят с успех. Защото в космоса, както знаем, има много врагове на Христа. И въздухът е тяхната стихия (82).
Те с радост ще поправят Библията и ще ни дадат нови начини за нейния прочит. Ще ни посочат нови “махатми”, които ще вразумяват със своя “Цар на Мира”. И ще започне състезанието с Евангелието. Христос наситил пет хиляди с хляб? – Аз пък ще нахраня сто хиляди! Христос ходил по водата? – Аз пък ще полетя във въздуха! Христос възкресил три хиляди мъртви? – Аз ще ви устроя сеанс по масово опустошаване на гробища! Галилеянинът твърдил, че Царството Му не е от този свят? – Е, и моето царство не е от земята, но аз ще приема земната власт и няма да я насилвам. Христос възкръсна? – Аз пък нямам намерение да умирам!
И – както Библията обещава – Творецът няма да изтърпи това поругание. Спасителят е проповядвал три години и половина. Неговото огледално отражение, антихристът, ще управлява открито три години и половина (1260 дни, Откр. 11:3). И сред християните ще настане велико разделение – тези, които ще приемат пе